Имало едно време един много беден и нещастен човек. Никога не му вървяло в нищо и винаги се страхувал от следващото предизвикателство. Знаел си предварително, че ще се провали и не полагал дори усилия да опита, за да не се измори излишно.
Веднъж попаднал на една вълшебна поляна. Тя била цялата сребърна - със сребърна трева и сребърно дърво растящо по средата. То било толкова високо, че върхът му се скривал в облаците. От върховете на клоните му растяли приказно красиви сребърни ябълки.
Приближил се човекът до дървото и се помъчил да стигне до ябълките, понеже бил гладен и жаден, но те били прекалено високо за да ги стигне човек от земята. Отчаял се той. Седнал и заплакал, понеже нямало смисъл да продължава да търси храна и вода, щял да си умре тук гладен и жаден - под дървото отрупано с ябълки.
Изведнъж нещо го ударило леко по главата и паднало в ръцете му. Бил един малък зелен и разлистен клон. Отчупил се от върха на дървото и малко по малко стигнал до долу.
Събудил се човека. Огледал клона и решил да го захапе да види дали няма да има вода в него.
Захапал го и - се изпълнил със сила и решителност. Прегърнал дървото и започнал да се катери по него сантиметър по сантиметър нагоре. С последни сили успял да стигне до първите клони и седнал да си почине. Погледнал ябълките, но те били прекалено далеч от него - на самия край на клона, а клонът бил прекалено тънък там, за да го издържи. Затова той продължил нагоре към върха със надежда, че близо до върха ще има някоя в неговия обхват, която да може да стигне.
Вървял, вървял нагоре и изведнъж главата му се показала над върха на дървото. Не било толкова високо, колкото изглеждало отдолу. Видял той истинското слънце, което огрявало и давало топлина и сила. Видял, че дървото си било зелено, разлистено и тревата също била зелена. А ябълките изглеждали още по-красиви, защото били златни, но си били все така недостъпни ниско долу, далеч от стъблото.Там където се виждало сребро отдолу - било като мъгла, която изкривявала погледа и разколебавала хората, като показвала по-страшни и по-опасни нещата отколкото били в действителност.
Така той бил поставен пред невъзможен избор. Отново нямало какво да направи - ако скочел към ябълките - щял да падне от високо и да умре. Ако останел - щял да умре от глад.
За пръв път в живота си - той решил да се бори до край. Засилил се и скочил към ябълките. И се случило чудо - в момента, когато стигнал до мъглата и я докоснал - тя се събрала около него и забавила падането му. Порастнали му били крила на пеперуда и той ги размахал радостно - за да стигне до ябълката и да я изяде. Стигнал я и - кацнал, за да я яде на спокойствие.
Когато се нахранил - видял, че крилата му са се скрили като татуировка на гърдите му над сърцето. Това му останало като знак, че когато сърцето е смело и не се поддава на страха и илюзиите, които заблуждават ума - винаги ще намери начин и изход от ситуацията.
Блогът на Росен Михайлов - Поезия в действие
